Епархиите в България | РЕЛИГИЯ БГ

Списание "ПЪТ"

архив: 2005, брой: 1

Между историческите факти, преданията и легендите

Превземането на Ловеч от турците и съдбата на манастира "Ястреб"

Йонко СТЕФАНОВ

Общоизвестната и общоприета история за възникването на Троянския манастир е свързана с преданието за пътуващия от Атон към родината си румънски монах. На коня си той пренасял иконата на "Богородица Троеручица". Спрял да пренощува в съществуващата тогава на мястото на днешния манастир малка църквица с манастирче. На сутринта, забързан по пътя, не успял да премине и 200-300 стъпки, конят му спрял и се заинатил и нищо не могло да го накара да продължи. Същото се повторило и на следващите две сутрини. Монахът решил, че това е предзнаменование и желание на Св. Богородица иконата є да остане на това място - в малката църквица на брега на река Осъм. Това се случило около 1600 г.

Разказаната история е хубава, но оставя много въпроси: кога, как и защо на това място е била построена църква с място за нощувка? Защо никъде в хрониките не е споменато за нея, при все че е била известна на пътуващите монаси, които се отбивали в нея на път от Пловдив към Никопол? Трябва ли да приемем, че тази отбивка от главния път през Балкана е била всеизвестна и често използвана от пътниците или само посветените се отбивали там? И накрая, защо манастирчето още тогава се е наричало "Троянски", след като е доста встрани от Трояновия път, а и по това време за Троян, като за град в собствения смисъл на думата (като селище с определен брой население, със значително стопанско, икономическо или стратегическо значение) е твърде пресилено да се говори?

Нещастната съдба, сполетяла в края на ХIV век цялата българска земя, не отминала Ловеч и околността му.

След Търновската и Никополската крепости най-голяма и с важно стратегическо значение крепост в Северна България била Ловешката. Нейното превземане предопределило съдбата и на останалите селища на юг към Балкана, на запад към Етрополе и на изток към Търново.

Като цяло крепостите в Северна България били превзети трудно. Всички опити на Али паша да превземе отбраняваната лично от цар Иван Шишман Никополска твърдина оставали безуспешни. Нужно било сам Мурад I с огромна армия да му се притече на помощ, за да бъде принуден Иван Шишман да поиска примирие. Българският цар отказал да приеме всички условия по примирието и последвала втора обсада на Никопол и ново примирие, по-тежко от първото. От този момент Търновското царство фактически било поставено под зависимостта на турския султан, макар формално да било още самостоятелно. Така към 1389 г. военните дейст вия в Северна България приключили в полза на Турция.

През пролетта на 1393 г. турският султан Баязид насочил вниманието си отново към България. Летописецът Григорий Цамблак пише: "Варварският цар (Баязид), който се беше възгордял с победите си и със завладяването на много народи, реши доброненавистникът! - да разори града (Търново), понеже бил слушал, че той е много голям, красив и укрепен със стени... неочаквано нападна града... той го обсади отвсякъде с войска... и голямо пространство заеха свирепите. Варваринът се лютеше и заплашваше. Той обещаваше, че с огън ще изгори (жителите), на късове ще ги насече и на друга мъчителна смърт ще ги предаде, ако продължават да се съпротивляват. И постигна целта си" (Динеков, Петър "Христоматия по старобългарска литература", стр. 378-379). След тримесечна обсада на 17 юли 1393 г. българската столица паднала. Турските войски се насочили отново към Никопол, където ги очаквал цар Иван Шишман. Както знаем, той не успял да даде отпор на нашественика и бил заловен и отведен в Пловдив, а по-късно умъртвен по заповед на Баязид.

За времето и начина на завладяването на Ловешката кре пост има много мнения (виж. "Ловеч и Ловчанско", т. I, стр. 116-117). Отделни изследователи изказват различни становища относно времето на окончателното превземане на Ловеч, но всички са категорични за героичната и продължителна съпротива на местното население срещу турския завоевател.

Можем да предположим, че през 1393 г. ловешкият войвода е влязъл в известни договорни отношения относно статута на града с турското управление след падането на Търново. Това се потвърждава от ръкописа на Борис Караконовски: "В 1393 г., когато Търново окончателно било превзето от турците, ограбено и разорено, синът на султан Баязид - Челеби с всичката си сила се насочил към Ловеч, но напусто той обсаждал крепостта; трудовете му да я разбие от страната, където на Аспаруха се отдало да я завладее, отишли напразно, затова той започнал мирни преговори с тогавашния войвода Станко, който носил още прякор Кусам, като му предлагал всевъзможни условия, с които се запазва животът, имотът и вярата на българите. Станко се съгласил и пожелал, щото мирът да се сключи лично от баща му Баязида. Наскоро сам Баязид се явил и тук..., където цар Асен сключил мир с император Исак, на същото място Станко признал сюзеренството на султана и бил снабден с ферман, в който гласяло, че Станко се обвързвал да плаща на султана ежегоден данък, известен доскоро с името харач - от всяко венчило по 1 лев и да дава спомагателна войска на султана в случай на война..." (Караконовски, Б. "Превземането на гр. Ловеч от турците в 1474 година", Ловеч и Ловчанско, т. II, стр. 97-98).

Няколко години след това за Турската империя настъпват промени, както във водените от нея военни действия, така и в политиката є. В Мала Азия нахлуват монголите. В битката при Анкара през 1402 г. турските войски били разбити, а Баязид пленен и умъртвен. Като използвали тези събития, някои градове в българските земи възстановили своята независимост (въстанието на Константин и Фуржин - 1403 г.). Не е изключено в този момент Ловеч и околностите му, в които тогава не е имало много мюсюлмани, да са проявили по-голяма самостоятелност. Това се потвърждава от тезата на проф. Иширков, според която: "Ловеч е превземан два пъти - един път чрез капитулация в годината, когато когато бил превзет град Търново от баязидовия син Челеби, а втори път много по-късно... Според хаджи Калфа, Ловеч бил превзет от Мухамед Завоевателя (1430 - 1481) в 1462 г. Според Караконовски, въз основа на турската история от Едем Емин Сади - около 1474 г. В съкратената османска история четем следното: "За Баязидови (Баязид II Ел-Софу, 1481-1512) завоевания се броят: Акерман, Адана, Тарсус... останалите непокорени крепости в Мореа и най-после Ловеч - град, най-късно превзет от Болгария." Лука Н. Осленов добре се досеща, че "Ловеч е превзет преди 1503 г., защото след тая дата Баязид не е водил война в Европа, за да завладее изброените по-горе земи. Но не може да бъде и по-рано от 1481 г., защото от тогава започва неговото царуване." (пак там, стр. 100).

В ръкописа на Борис Караконовски се споменава и друга дата: "Най-сетне около 1474 г. на Ловеч нападнала нова войска, предводителствана от Синан паша с единствено намерение да извърши окончателно завоюването на Ловчанската крепост. Синан бил застанал на полето под табахните, тук станали няколко кръвопролитни сражения, докато на една могила паднал и самият Синан..." (пак там, стр. 98). Последвала обсада на крепостта, за която същият автор съобщава: "Войводата Кусам, като видял вече, че няма възможност за съпротива, в една нощ с няколко самоотвержени и отчаяни другари се спуснали с въжа от крепостта и станали хайдути по горите; Кусам бил заклет враг на турци и потурчени и ги преследвал." (пак там, стр. 99).

След падането на крепостта последвало страшно клане. Последният защитник Станко Кусан сформирал хайдушка дружина и продължил да се бори с турците.

Поробването на отделните градове и райони било съпроводено от помохамеданчване на местното население с цел изкореняване на религиозното и народностното му съзнание. Със същата цел турците извършвали и масови разселвания на българи християни. Така при първото превземане на Ловеч тук били настанени "потуряците". Такъв помохамеданчен българин бил и Михал бей от Плевен, който участвал в превземането на Ловеч и като награда получил старото българско село Сливек, на миращо се на няколко километра югоизточно от Ловеч.

Както вече разбрахме, през Второто българско царство Ловеч и Ловешко имали важно стратегическо и политическо значение. Ловеч се развивал и като книжовно средище (Ангелов, Н. "Ловеч като оживено книжовно средище през Средновековието", Известия - Исторически музей Ловеч, кн. II, стр. 57-60), активна книжовна дейност е кипяла освен в града, така също и в двата манастира, разположени близо до него - "Св. Богородица" край с. Сливек и "Св. Троица" край с. Хлевене. Покрай преписваческата работа тук са писали и оригинал ни произведения нашите ранни просветители. Съществува мнение, че "Беседа против богомилите" на презвитер Козма е написана в манастира "Св. Троица", тъй като богомилството в Ловешкия край било широко разпространено. Някои от местните легенди съобщават, че поп Богомил бил убит с камъни при село Горно Павликени, североизточно от Ловеч. Средновековният български ръкопис от ХIV в., известен под името "Ловешки сборник", е съставен от монах Пахомий по времето, когато тук е бил деспот бъдещият цар Иван Александър (преди 1331 г.), който след св. княз Борис I и синът му Симеон Велики е другият голям покровител на българката просветност и книжнина. Следователно манастирите край Ловеч са развивали широкомащабна дейност още в началото на ХIV в. Когато Иван Александър е избран да оглави Търновското царство, той взема със себе си книжовника преписвач Симеон от манастира "Св. Богородица" край с. Сливек.

Манастирът "Св. Богородица" бил известен още и с името "Ястреб", той се намирал на 3-4 км. северозападно от Ловеч по пътя към Троян, близо до с. Сливек, поради това се наричал "Сливешки", а също така и "Троянски". Манастирът бил значително книжовно средище. Тук са писани и преписвани много църковни книги, разпространявани по цяла България и отвъд нея.

Има достътъчно документални източници от онова време, които позволяват да проследим съдбата на манастира след падането на Ловеч под турско робство. Те ни карат да правим извода, че през ХV - ХVI век книжовните центрове на Ловчанска епархия Ловеч, Етрополе, Троян и Пирдоп са продължили да развиват своята книжовна дейност, съхранявайки по този начин народностното самосъзнание. Така например преписвачът Петър Граматик (Станимирова Ст., "Черковната история на Ловеч", Ловеч и Ловчанско, кн. II, стр. 11)., родом от Кушевац, първом учил в Ниш, а после поселил се в Ловеч, съобщава, че през ХVI в., когато турското робство изпепелило книжовния живот в цяло българско, тук, в Ловеч, идвали от Търново и от другаде за да купуват ръкописни книги. Под неговото перо излизат редица преписи на евангелия, останалите до нас са от 1544, 1555 и 1558 година. По тях той оставал ценни бележки, които свидетелстват, че по това време манастирът "Св. Богородица" все още е действащ и в него протича активна книжовно-просветна дейност. В това, че Петър Граматик е работил в средата ХVI в. в манастира "Св. Богородица" край с. Сливек, ни убеждава оставено от него доказателство. В бележка той съобщава, че по време, когато приписвал четириевангелието, при него доши близки хора, за да му съобщят, че в града (Ловеч) дошли султански чиновници и войска, за да събират деца за еничари. Боейки се за невръстните си деца, той ги скрил в манастира (Пак там).

Данни за книжовна и религиозна дейност в Ловеч и околността има от 1614, 1635, 1643, 1653, 1668, 1671 и 1685 години. През цялото това време Ловеч е бил митрополитски център с действащ митрополит (Станимирова Ст., "Черковната история на Ловеч", Ловеч и Ловчанско, кн. II, стр. 12-17). След последната дата данни за църковен живот няма чак до 1794 г. Може да се предположи, че през този период е станало разоряването и опустошаването на манастирите в Ловешко, включително и на този край Сливек. Това е много вероятно, защото някъде около 1690 г. оттук край е преминала вълна на турско насилие и помохамеданчване. Тя не е подминала манастирите край Градешница, Хлевене и Сливек, които са били на пътя на преминаващите от Русе за София турско-татарски воиски, завръщащи се от войната с Австрия. От този момент пресекват и данните за наличие на книжовна и просветна дейност в Ловешко.

Какво се случва с манастира край с. Сливек?

Проф. Иван Дуйчев отбелязва (Минков, Р. "Черни Осъм", стр. 25): "Троянският манастир възниква през ХVI век. Основан е от монаси бежанци от разрушения манастир "Ястреб" край Ловеч, след завладяването на града". Той предполага, че е естествено манастирът е съществувал още преди нахлуването на османците. По време на нашествието им той е разрушен, но впоследствие е възстановен и продължил дейността си. От това време е останала легендата за спасяването на храмовата икона "Св. Богородица" от ястреб. Легендата разказва, че по време на опожаряването на манастира един ястреб се спуснал от небесата и изнесъл от пламъците иконата на Божията Майка. Понесъл я на юг, срещу течението на р. Осъм към Стара планина. Скоро спрял на едно възвишение, върху което растял голям орех, там оставил иконата. Това възвишение се намира близо до сегашния Троянски манастир. Още при първоначалното разоряване на манастира мнозина от оцелелите монаси се пръснали, едни отишли в безопасните дебри на Стара планина и там основали много и от сега съществуващите скитове (разпространено по онова време явление - бел. авт.), а други се върнали и възстановили манастира си, който просъществувал, както вече споменахме, до около 1690 година.

[НАЗАД]